Цветана Манева: Добротата изисква старание, но си струва

Цветана Манева: Добротата изисква старание, но си струва

– Г-жо Манева, срещаме се по време на фестивала „Арт поток“. Инициатива, която успя да накара туристите да използват морето не само за плаж и забавления, но и да се докоснат до изкуството.

– Мястото е много хубаво и трябва да се развива непрекъснато в тази посока. Колкото повече възможности се предоставят на летуващите да се докоснат до различни видове изкуства тогава, когато събират тен, би трябвало да е вдъхновяващо. С такава енергия и мисъл е създаден този фестивал от самите създатели и инициатори, както и от арт директора художника Стефан Божков… Много хубаво присъстват в самото селище, което аз наричам град Лозенец, тъй като не прилича на село (смее се).

– Много усмивки видяхме в хората, които бяха на представянето на вашата книга „Тя, Цветана Манева“. Позитивна енергия, респект и обич. Вие самата как оценявате публиката тук?

– Работя вече над 50 години и целият смисъл на това, което правя, е да го правя така, че то да впечатлява хората, да ги вълнува и въодушевява. И това ме радва. Най ме топли това, че ме чувстват близка, няма дистанция между нас. Обикновено оценявайки ме като човек, казват, че внушавам респект, който дистанцира, но не съм го усещала. Както се казва, ако така те приемат, това е техен проблем, а не мой.

– Трябва да имаме респект и уважение към големите имена…

– Би трябвало… на това човек се учи не само в семейството, но и в училище.

– Казвате, че книгата ви не е автобиографична. Това е книга, в която са събрани историите, които Георги Тошев и Ана Борисова разказват за вас, както и неизпратените ви писма от много актьори. Защо не е биографична книга?

– Автобиографиите са скучни. Под давлението и настояването на Георги Тошев, особено през 2017 г., да почна да пиша аз опитвах вкъщи, но някак си не ми се получаваше. Прекалено критична съм към себе си. Пиша, но след като го прочета, не ми харесва и започвам да поправям. Мисля, че хронологията на живеене не е най-интересната и впечатляваща. За мен са важни моментите, в които съм се чувствала добре и не добре – препятствията и събития, които е трябвало да преодолявам, и най-вече значимостта на контактите ми; патосът ми, когато се изправя на сцената да превърна публиката в свой партньор. Все неща, които наистина ме занимават и ще е така, докато работя. Много ценя това, което са написали колегите за мен. Структурата на книгата е по идея на Георги Тошев. Той приобщава Яна Борисова да се напише в две части – „Георги и Цветана“ и „Цветана и Яна“.

– От Георги Тошев знаем, че почти седем години е работил по книгата…

– Смятам, че повече е мислено, отколкото е работено. За изработеното разбрах по-късно. Идеята да се включат мои колеги, с които съм работила и с които общувам, хора млади, надеждни, утвърдили се за тези седем години, е много добра. За мен е много ценна, защото когато прочетох какво са писали, да речем Захари Бахаров и Юлиян Вергов, Теодора Духовникова и още много, много други – всичките ми колеги от постановката „Хората от Оз“, Атанас Атанасов, Стефан Вълдобрев, Радена Вълканова… са много вълнуващи за мен, защото аз се занимавам със себе си. Разсъждавайки за себе си, намирайки всичко, което нося в себе си – да го открия, да го разбера, да съм наясно със себе си… Не мога да се погледна отстрани. Изведнъж един такъв техен поглед отстрани как ме възприемат беше много приятно изненадващ за мен, защото делниците ми, свързани с репетициите, са едно професионално общуване. Винаги вършим конкретна работа. Не бях се замисляла специално за работата си с колегите – как те ме възприемат, възприемат ли ме или не ме възприемат. Достатъчно почтително и уважително са се отнасяли към мен не само заради възрастта ми, а и заради работата ми. Другото, което за мен беше наистина изненадващо и успях да го формулирам още при първото представяне на книгата в зала „Азарян“ в София, след като те си прочетоха тези писма, които са написали… Аз до този момент не бях се замисляла, разсъждавайки и стараейки се да разбирам докрай себе си, не бях се остойностила, не съм мислила за собствената си себестойност – колко тежа, колко пари струвам, какво влияние имам върху околните, каква ценност представлявам… нали така се остойностява себестойността. Много съм им благодарна. Ако не беше тази книга аз никога нямаше да го разбера. Просто никога.

Обичам хората, с които работя. В книгата са писмата на внуците ми, на съпруга ми – всичко е много сърдечно и в същото време много лично, съкровено и искрено. Това ме разтопи…

– Какво трябва да направи човек, за да спечели вашето доверие?

– Вече съм като животно – просто имам усещане, някак си личи. Държа на качество, на откровеност, на прямота. Харесвам хора, които са категорични, не шикалкавят, не лавират, имат позиция, собствено мнение; които са различни – все неща, които винаги ще уважавам и предпочитам да общувам с такива хора. Лицемери, нагаждачи не ме интересуват. Тях ще копирам в образи и роли, ако ми се удаде такава възможност. Искам да съм сред приветливи хора, те получават моето доверие, всеки искрен човек ще получи моето доверие. Важното е човек да е искрен.

– Кой е компромисът, който никога не бихте направили като актриса?

– Да изиграя Жулиета на тази възраст (смее се).

– А като човек?

– Никога не бих допуснала и не допускам да упражня насилие. Това за мен е влудяващо. Насилие не само върху хора, има нещо сбъркано в живота ни и знам в какво се състои. Изчезна взаимоотношението ни един към друг – човек към човек; човек към животно; човек към растение. Това не съществува. Всичко на този свят е енергия, не съществува ли тя помежду ни, какво ще остане – нищо. Преструвка, напъни, лакомия, сребролюбие…

– Вирусът отне много човешки животи, но като че ли не успя да ни направи по-добри…

– Не съм и очаквала. Някои мъдреци са казвали, че страданието облагородява. Перманентното страдание мисля, че има обратен ефект, озверява даже. Не мога да разбера какво е това – антиваксъри така яростно да защитават позицията си, да не проумееш, че има само едно нещо, което може да ни защити, дори и да е относително. Няма друго и трябва да го направиш не само заради себе си, а да не заразиш друг. Това го няма, мисля, че някъде ни е сбъркан чипът (смее се) – да използвам тази популярна напоследък дума. Българинът няма вроден инстинкт за състрадание. До тази мисъл съм достигнала.

– Сякаш не само състраданието липсва вече, а и любовта. Защо изчезна и тя в днешни дни?

– Не би трябвало да казваме, че изчезна, просто се настани отчуждението между хората. Това е бедата. Любовта е чудо, едно от чудесата на света. Това е тя. Човешкото същество трябва да знае, че любовта е най-хубавото нещо, което е присъдено човек да изпита. Не искам да обвинявам младите, радвам им се, но като че ли се страхуват, тъй като да си влюбен е много въодушевяващо, но се изисква голям кураж да издържиш на този първоначален план. Има написани книги за това, когато се влюбиш в един човек, как го виждаш и как след време се оказва не точно това, което си виждал в първите дни, месеци или години. Изведнъж красивите ръце вече не са такива, каквито са ти се сторили; че погледът не е същият. Бедата е там, че ръката, която те гали, е същата, но го няма усещането.

– Как да запазим любовта?

– Любовта трябва да се пази. Първо много да я искаш, много да я пазиш, безрезервно да се отдаваш на другия, без да заличаваш себе си – просто той да бъде в ума ти. Любовта има за даденост майчината любов, нея трябва да вземаме за пример. Тя е безрезервна. Затова най-тежка е смъртта на майката, да ме простят бащите, но съм го изпитала – когато мама почина, усещането ми беше, че вече съм ничия. Знам, че в ничия глава – нито на детето си, нито на внуците си, нито на съпруга си, приятели, близки, колеги… на никого в главата няма да стоя така, както съм стояла в главата и сърцето на мама. Това усещане трябва да се цени и иска много, то те пълни, то те обогатява, прави те истински добър – такъв, за какъвто си предназначен по Божия промисъл.

– Това ли искате да предадете на внуците си – да бъдат добри хора?

– Да, и те са такива. Малката Цветана вече е пълнолетна. Внукът ми учи журналистика. Да, на това ги уча и те са добри деца.

– Има ли нещо, за което съжалявате?

– Не, старая се да не съжалявам, което се е случило, е трябвало да се случи. Няма защо да съжалявам. От лошите неща, които са ми се случили, се научих повече да бъда устойчива, да бъда по-внимателна към себе си, много по-ясно да преценявам отношението на другите към мен. И това, което съм обещала в живота си, че в никакъв случай няма да се превърна в жертва на собствения си живот, което значи, че каквото и да се случи, аз трябва да го преодолявам, да продължавам нататък. Жертвата на обстоятелства в собствения ми живот трябва да си остане със светлината на това, което за мен е важно – обичта към хората, към свободата най-вече.

– Истина ли е, че спирате да преподавате вече?

– Е да, достатъчно беше. Много трудности преживява образованието. Да преподаваш актьорско майсторство дистанционно – някак си изчезва смисълът. Смисълът на театъра е в това общуване, да се осъществява на сцената. Актьорите, които са на сцената, и хората в зрителната зала, това движение на чувства и мисли, което представлява един спектакъл и се осъществява за кратко време. Минавайки през техника, обучението не може да носи качествата на художествен или документален филм. Живо изкуство е театърът и трябва да е очи в очи.

– Сега ще ви остане повече време за нови проекти в киното и театъра. Какво да очакваме?

– Да, има нови проекти, работи се върху тях. Както винаги, много съм разчитам на Яна Борисова и когато се срещнахме на разговор за книгата, обеща, че ще ми напише пиеса и я написа. Казва се „Тъгата на кралиците“. Нека на читателите да не им се струва претенциозно, имам една реплика в друга нейна пиеса, която се играе в „Театър 199“ – „Хората от Оз“. Задавам на партньора си въпрос: „Знаеш ли, че кралиците са били най-тъжните същества на света…?“. Това служи за заглавие, чакам с трепет да започнем. Дано имаме щастлива съдба и не ни затворят есента.

– Ще успее ли човечеството да се справи с вируса и ще се върнем ли към старото „нормално“?

– Аз лично вярвам в науката и вярвам в това, че ще се открие лекарство. Толкова болести са преодолими, даже изчезват. Мисля, че ние сме длъжни някак си по-малко да се тровим сами, сами един към друг. Просто да си казваме, че не трябва да отправяме лоша енергия към човек, не трябва лоша помисъл да имаш, да желаеш зло. Всичко това е изречено в старите книги, в Библията. Не бива да причиняваме зло на човек, нямаме и страх, че това ще ти се върне. А се връща. Който извърши зло, след това му се връща. Добротата изисква старание, но си струва.

„Телеграф“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *