Г-н Пенчев, тази седмица можем да се поздравим с огромен успех за български актьор – номинацията за „Оскар“ на Мария Бакалова, която участва и в новия Ви филм „Като за последно“. Успяхте ли да се свържете с нея и да я поздравите след обявяването на номинациите?
Тя е на снимки на новия филм на Джъд Апатоу „Балонът“ и е много натоварена в момента. Има наистина тежка програма. Изпратих й поздравления, разбира се, и й пожелах успех. Това е наистина голям пробив.
Какво означава той за българското кино? Можем ли да се надяваме на по-голям интерес към него от страна на чуждестранните зрители?
Пазарът на американско кино е огромен и затова ще е много трудно и по-скоро едва ли ще погледнат към българското кино. Въпреки това се надявам, че ще проявят интерес към нашия филм „Като за последно“, тъй като в главната роля е Мария. Този пробив би могъл да спомогне да се обърнат и да погледнат към нашите актьори. А те – аз лично мисля, че са доста талантливи и са на световно ниво.
Дори и да не вземе „Оскар“, това е огромен успех и аз много се радвам за Мария. Тя е човек, който е спонтанен. При нея няма лоши чувства, всичко е наяве – и като емоция, и като поведение, и като темперамент… Страхотна е. Тя има много човешки качества и това се забелязва в средите. Да не говорим какъв работохолик е! Тя е винаги подготвена. Имам чувството, че личния живот го е загърбила и поставила на втори план. За нея амбицията да работи и да прави нещата качествено е на първо място.
За ролята си във филма Ви „Като за последно“ тя е преминала през тежък кастинг. Имаше ли и други главни герои, за които направихте такова прослушване?
Много от актьорите в „Като за последно“ минаха през кастинг. С някои съм работил, с други – не. Но за мен е много важно да има искри между персонажите и да са много лесно разпознаваеми. А не зрителят да се чуди „Кой беше този?“
Мария мина през това сито – наистина голям кастинг, на който се явиха много момичета. И тя абсолютно заслужено си спечели ролята, защото пак казвам – беше всеотдайна. В нея има един чар, тя излъчва вътрешна красота. И е обаятелна, което е изключително важно за киното.
В театъра може да се мине метър – сцената е голяма, гледаш отдалеч и в общ план. Докато в киното се снимат близки и средни планове и там е изключително важно какво изразяват очите.
Вие сте от режисьорите, които стриктно държат на текста в сценария, дума по дума. Разкажете ни повече за тази част от работата Ви с актьорите!
За да стигнем до крайния вариант на сценария, с моя приятел и колега съсценарист Божан (Петров – б.а.) сме мислили този диалог дума по дума. Той не е просто текст. Зад всяка една думичка от диалога между героите има заложен смисъл. Защото в крайна сметка се опитваме да правим комедия със сериозни послания. И поставяме сериозни въпроси през жанра.
Наблюдавал съм доста пъти в нашето кино, че ей така нещо се говори. Даже често има излишен диалог, който затруднява действието. Не, че не си позволявам да импровизираме, защото тези актьори (Васил Банов, Антон Радичев, Филип Аврамов, Малин Кръстев, Герасим Георгиев-Геро и др.) са много добри импровизатори. Тоест, държа на текста толкова, доколкото да не се променя смисълът. Всеки актьор го учи текста и той може да го пречупи през собственото си изказване, но за мен е важен смисълът.
Вярно ли е, че комедия се пише и се снима най-трудно?
Да. Комедията е най-сложният жанр в киното. Много пъти ме питат защо се занимавам с комедиите и истината е, че обичам да развеселявам хората. Едва ли с двучасов филм мога да направя живота им по-лек, но за мен е важно след края на прожекцията зрителите да излязат и да имат една усмивка на лицето. Не е нужно да се смеят с глас и да крещят или вият от смях. Достатъчно е да видя усмивките в лицата им. И това, че не са си загубили два часа от времето.
Достатъчно проблеми има всеки един от нас в живота, той стана доста труден. И ми се иска за два часа зрителят да може да забрави за тези проблеми и да се отдаде на емоцията.
А на какво се забавлява публиката най-често и какво Ви забавлява Вас?
Мен не ме забавлява чалгата. Не ме забавляват скечовете, които се правят по телевизията. … Забавляват ме по-сериозните теми и чрез чувство за хумор се опитвам да разказвам за тях. За съжаление, интелектуалното ниво на зрителя доста спадна в последните години. Чалгата навлезе силно, но слава Богу като че ли сега даде малко назад. Но телевизията ни залива с всякакви шоута. Не ми допадат.
Ходенето на прожекции на нови български филми е представено като вид немислимо мъчение в „Като за последно“. В този смисъл, колко е важно, а и способни ли сме българите да се самоиронизираме?
Тази част от сценария специално е точно самоирония. То е ирония и към моите филми и към българските филми в последните години. Не искам да крия мнението си, че в нашата гилдия допринесохме силно за това да изгоним зрителите от киносалоните.
Защо смятате така?
Защото излязоха филми, които хората не искат да гледат. Аз лично мисля, че трябва да имаме отношение към зрителя. В крайна сметка работим с държавни пари, с пари на данъкоплатеца. И ние не можем да пренебрегваме зрителя. Трябва да се стремим хем да правим качествено кино, хем да правим кино, каквото хората искат да видят. Няма как да се чеша с дясната ръка в лявото ухо и да си мисля, че зрителят ще го разбере.
Направи ми впечатление, че по-възрастните персонажи в „Като за последно“ – и писателят, и момчетата от старческия дом, като че ли са по-активни и дейни от младежите. На какво се дължи това? Забелязвал ли сте този феномен и не „на кино“?
Извън филмовата реалност едва ли го наблюдавам, но да – във филма те всъщност откриват смисъл да живеят. И те наистина са много дейни, защото искат всячески да помогнат в името на любовта на тези млади хора.
Филмът трябваше да стартира широкото си разпространение тази седмица, но обявихте, че графикът ще претърпи промени. Какво следва оттук нататък?
Да – 19 март се оказа нереалистична дата заради усложнената пандемична обстановка в страната. Виждате, че заболелите се увеличават. Големите кина не искаха да отворят на 30%. Затяга се обстановката и просто ще изчакаме по-добри времена. Моето желание е колкото се може повече хора да се забавляват с филма.
Той вече имаше прожекции на София Филм Фест и „Златна роза“, където спечели наградата на публиката…
Няма по-голямо удовлетворение от това да видя пълен салон с хора, които – нито ги познавам, нито съм ги виждал – седят и ръкопляскат… и не си тръгват. И после да ме чакат отвън, за да ме поздравят. И всички те да са усмихнати. Няма по-голямо удоволствие, повярвайте ми. Това е оценка на труда на целия екип, който стои зад филма. Защото зад всеки филм седи огромен екип от хора.
Завършихте снимките и на следващия си филм – „Чичо Коледа“, в усложнената пандемична обстановка миналата година. Кои бяха за Вас най-големите предизвикателства като кинодеец в тази ситуация?
Тежки бяха снимките… Занимавам се с кино от доста години. Защо ми е интересно? Защото всеки един етап от реализацията на даден филм е различен. Едно е когато седя с моя колега Божан Петров и пишем сценарий. Да кажем, че е готов. След това започваме да правим кастинги – ами, той сценарият се променя спрямо актьорите, които избираме. След това започваме да търсим локации за снимки. Сценарият отново се променя. Имаме още избор на костюми, грим – отново има изменения.
Влизаме в снимачен период и както започват снимките, така се оказва, че ресторантът, който сме били избрали като локация, е изгорял и се налага да го сменим. Тоест снимачният процес отново променя сценария. С монтажа, с музиката – той всеки път става различен. И така докато не го завършиш и не си кажеш „Това е.“ Тоест, всички етапи са много различни и много интересни. Това е един процес, в който ти живееш с този филм и този проект.
„Чичо Коледа“ отново е комедия и в него се задават други сериозни въпроси. Въобще в моите филми („Като за последно“, „Летовници“, „Корави старчета“) се опитвам да вървя по ръба на абсурда, на гротеската. Всички истории, които искаме да разкажем не са свързани с конкретно място на действие или с конкретно време. Те могат да бъдат гледани преди 5 години, могат да се гледат днес и се надявам да могат да се гледат и след 5 години.
„Чичо Коледа“ е една различна история. Много забавна, но и тъжна на моменти.
Първата ми асоциация, когато чух заглавието беше, че това е детски филм, но по-късно загатнахте с Филип Аврамов за посещения на затвор и подземия…
Не е детски, но главният герой е дете, а Филип Аврамов играе самия Чичо Коледа. Именно техните отношения са изключително важни. Има и една група улични музиканти, които живеят в подземие… Не искам да разказвам историята, но също е много преплетена, много интересна. И се надявам от началото до края да задържи вниманието на зрителя. Мисля, че ще стане интересен филм. Ще е готов за Коледа със сигурност. И ако всичко е наред в страната още преди празниците би трябвало да тръгне по екраните.
Как се роди идеята за героя, на когото е кръстен филма?
Историята е по истински случай. Гледах един репортаж по телевизията за американско семейство, което осиновява две дечица в България и след една седмица ги изоставя и изчезва. Ние взехме този факт като основа, а оттук нататък разказваме нашата история. Не се занимаваме с това къде са американците, какво правят и какво точно се е случвало.
Реалността, която ни заобикаля, ли най-често Ви вдъхновява за историите във филмите ви?
Аз съм щастлив човек честно казано. Винаги съм мечтал да се занимавам с кино и продължавам с огромно удоволствие да го правя. И говорихме за самоиронията – да, обичам да се надсмивам. Да се погледнеш отстрани е много готино.
А умеем ли да го правим – да се погледнем отстрани?
Това е друга тема в нашите филми. Много от зрителите могат да разпознаят в тях и себе си и някой от обкръжението си. И когато успеят да погледнат даден герой, да се надсмеят над това, което той върши на екрана, и си зададат подходящите въпроси – няма по-хубаво нещо от това.
