– Проф. Владов, имахте две трансплантации на черен дроб за една седмица, това обичайна практика ли е при вас, или извънредна ситуация?
– Все така вървим по нормален график, имаме болни. Не може две трансплантации да ни извадят от равновесие. Напротив, още повече ни мотивират. Като се обадят, веднага действаме.
– Във вашата работа трансплантацията ли е върхът на изкуството, наречено медицина?
– Може да се каже, но има и други операции, които са доста сложни. Изискват сериозна подготовка.
– Колко операции правите в една нормална седмица?
– Отварям графика и броя. Средно имаме между 15 и 20 болни, стигаме до 22-23. Говоря за цялата клиника, аз правя може би половината от тях. Зависи от операциите. Работи се сериозно и доста интензивно.
– При вас операцията означава спасяване на живот, тъй като обикновено сте последен шанс за пациента?
– При нас са едни от най-тежките случаи и съответно операции в държавата. Панкреас, черен дроб, тези операции са ежедневие.
– Как се готвите за една операция?
– Задължително се съставя план. Първо, пациентът трябва да бъде добре диагностициран. Да има много добра образна диагностика, по която да се ориентираш, да си направиш предварителен план на операцията. Особено при големите. Представям си откъде ще минат резекционни линии и т.н. Ако има нещо, което не ми е много ясно, гледам филми, чета литература. Вече преди операцията съм с готов план за действие при различни ситуации.
– А чисто психологически как се настройвате?
– Психологически се плашат хора, които имат съмнения в своята подготовка. Ние сме преценили възможности и умения. Знаем, че като тръгнем да правим едно нещо, то ще стане. Не на кантар – може и да стане, може и да не стане. В много редки случаи сме били поставени на колене. В повечето сме изпълнявали операцията така, както сме я планирали. Това е интересното на голямата хирургия.
– Помните ли първата операция?
– Остър апендицит. Помня, разбира се.
– Притеснихте ли се?
– Не. Аз я бях сънувал толкова пъти, че… Направих я на един дъх. Беше в „Пирогов“.
– Спите ли нормално преди най-тежките операции?
– Разбира се. Аз пак ще кажа – подготвените хора не си стискат палци. Не се молят. Приемат нещата с хладен ум, стабилни ръце. И действат. Човек трябва да вярва в уменията.
– Свиква ли се с неприятния край, уви, той е част от живота?
– Никой не свиква със смъртта. Човек не трябва да се предава лесно. Историята познава много случаи, в които се побеждава в последния момент. Но общо взето, толкова се е развила наука и медицина, че сме наясно как ще се развият събитията. Мина времето на чудесата и неясните картини. Всичко е ясно като на длан. Човек просто трябва да знае кога да спре, кога да продължи, кога да тръгне на голяма операция. Няма хазартни изпълнения. Обясняваме на пациентите какви са процентите. Съвременната медицина се базира на доказателства.
– След много тежка операция как разпускате, как махате напрежението?
– Няма как да изчезне веднага. Но помагат спорт, аз карам ски и играя тенис, разходки, разговор с близки, проветряване на главата сред природата. Най-добрият начин обаче е среща с позитивни хора.
– Кога разбрахте, че ще се занимавате и с трансплантации?
– Още докато бях на първата специализация в Париж през 1995 година. Участвах в трансплантации като асистент. Но въобще не си представях, че в България могат да се случват подобни неща. Такива времена бяха. Когато почнах работа във ВМА, стана въпрос. Една година правехме българско-френски конгрес. И когато колегите видяха как работим, каква техника имаме, казаха, че няма проблем да правим трансплантации. Отидох за един месец в Париж. Там асистирах на 7-8 операции. Върнах се, преведохме френските протоколи. През 2007 година направихме първата трансплантация.
– Жив ли е пациентът?
– Жив е, да. Но тази работа не става със сам човек. Тя става със съмишленици. Ето, тогава генерал Венцислав Мутафчийски работеше в клиниката, също професор Кацаров. Всичките тези хора, които направихме тогава първата трансплантация, мислим по един и същи начин. Един тим сме. Правим го, без някой да се бори за лаврите. В един момент аз се оказах лицето на трансплантациите. Но зад мен във всеки момент стои екип от 30 човека, на които свалям шапка. Толкова години да продължаваме със същия ентусиазъм – не е лесна работа. И то запазвайки същите критерии и добрите резултати. Усилията са на целия екип.
– От моя гледна точка хората, които правят трансплантации, са богове. Чувствате ли се като такъв, в медицината, разбира се?
– Не! Човек не трябва да се взема насериозно. И да има респект от всичко, което може да му се случи. От най-малката хирургическа интервенция до най-голямата. Нужно е внимание, уважение. В момента, в който си повярваш и навириш нос, животът те приземява толкова сериозно, че свят ти се завива. В хирургията трябва да си реалист – докъде се простират възможностите и къде започва нивото на твоята некомпетентност. Иначе изпадаш в критични ситуации, които могат да завършват фатално. Нека хирургът бъде смел, но да преценява риска.
– Може ли да се каже, че България е център номер 1 на Източна Европа по отношение на чернодробно-панкреатична хирургия?
– Е, не бих го твърдял. Но България може да се мери с най-добрите европейски практики.
– Не е малко. А кой е номер 1 в света?
– Южна Корея в момента е категорично номер 1. Е, там се правят чудеса. Имат изключителни хирурзи, които са и наши приятели. Преди две години ни гостува професор Ким, който е шеф на хирургията в „Сан Медикъл Център“. Там се правят най-много трансплантации от жив донор. Преди 2 години още честваха трансплантация номер 5000. Меката на чернодробно-панкреатична хирургия. По тях се равняват всички. Не подценявам френската школа, чийто възпитаник съм. Те също са на изключително ниво.
– Споменахте жив донор, регулира ли се законодателството у нас в това отношение?
– То е като европейското, няма никакви проблеми с него. Просто семействата ни са малки. Когато се спазва законът, става ограничен кръгът за избор на донор. Но нека първо оправим трансплантациите от трупен донор, а от жив ще се оправят от само себе си.
– Кои са най-големите проблеми?
– Липсата на донори. Той не е само в България, но в другите страни поне има създадена организация. У нас малко хаотично се действа.
– Страх ги е хората, или?
– Не. Проблемът е, че трябва да се търсят потенциални донори, да се кондиционират, да се води разговор с близки за съгласие. Изисква се специфична подготовка, а и сърце да искаш да го правиш. В България няма много желаещи.
– Трансплантацията, която никога няма да забравите?
– Има такива. Със сигурност една от тях е ретрансплантацията на Илиян, невероятен успех. Това показва мощта на екипа на ВМА във всяко отношение – логистично, професионално, както искате.
– Спират ли ви по улицата с думи: „Професоре, вие ме оперирахте…“?
– Спират ме, аз съм разпознаваем. И където вляза, имам по един опериран (смее се).
– Имате ли наследник специално в трансплантациите?
– Доста момчета съм научил, доста хора излязоха от клиниката и се развиват успешно. Имам двама ученици в нашата и още една софийска болница, началник на отделение в бургаска болница. Имам и в Пловдив – Ники Белев от „Еврохоспитал“. Надявам се, че мога да нарека всичките тях приятели.
Има още една група, която в момента се обучава. За мен това е едно от най-големите удоволствия в професията – да уча младите, защото резултатите се виждат ясно.
– Безспорно сте известен, не ви ли изкушават политиците с оферти за листи и постове?
– В миналото – да. Сега знаят, че няма да приема. Хирургията е далеч по-обсебваща от политиката.
– Вие вълнувате ли се от политика?
– В някаква степен, но не особено.
– Как приехте ордена „Стара планина“?
– Голяма чест. Не го очаквах. Признание за тези 34 години работа. Откакто съм завършил, все съм хирург. С едно кратко изключение в началото от 6 месеца в село Калейца, Троянско. Разпределяха ни като участъкови лекари. Такъв беше животът, човек трябва да мине през всичко.
в. „Марица“
