Остров Бали – тайнството на 11 хиляди километра от България

Разположен между Суматра и Източен Тимор, индонезийският остров Бали е известен със своята буйна природа, но не само. Разнообразието му се допълва от руини на будистки храмове и коралови рифове, ферми за кафе и лимонено-зелени оризови тераси, които образуват сложни шарки в релефа. Въпреки че са наследници на кралска династия, установена на острова още през V век, днес много балийци разчитат на туризма за препитанието си. Те работят усилено, за да поддържат баланса на крехката екосистема, както и да запазят балийските културни икони и идентичности.

За това магично място ни разказва пътешественикът Светлин Иванов – Лаубер, който преди седмици се завърна от едно голямо пътуване, включващо остров Бали. Ето какво преживяване му носи поредната среща с тайнствения остров.

„Остров Бали. Митичният! Тайнството, намиращо са на над 11 000 км разстояние. Територия с красиви ритуали и танци, на легенди и традиции, на непознати аромати и искрящи цветове. Оставям очите си да се отправят към изящните контури на храмовете и дворците. И мисля, как тук красотата е не само спасително усещане за безопасност, но и оръжие. Смисъл. Цел. Път. И живот. Всеки детайл, всеки нюанс, всеки жест и усмивка го доказват. Така започва своя вълнуващ разказ пътешественикът Светлин Иванов – Лаубер. И продължава: „Взирам се в лотосите. Фееричното благородство, с което плуват, леко потръпващи под крилете на пеперуди и отминаващи мигове в трептящите водни окръжности. Съзерцавам контура и наситеността на цвета им. Те са свещени тук. Факли на красотата. А водата наоколо им е тъмна, непрогледна, от сенки направена. И сякаш от розовите силуети до мен достига шепотът на спомен. Разказвам ти го.

„Ще се върнеш на този остров. Ще дойдеш отново – но с душа, пълна със слънце. Ще си с усмивка като слънце. Ще си с дрехи като слънце. Аз ще съм си отишъл от света, както лотосов цвят затваря за последно цвета си, но ти ще си спомниш думите на стария Кетут.“… Така ми каза той в края на срещата ни преди 12 години. Тук, на остров Бали.

Защо ли? Не друг, а самата писателка Елизабет Гилбърт го увековечи в счупилата всички рекорди по продажби „Яж, моли се и обичай“. Помня приятната си изненада, когато тогава, при първия ми престой тук, научих, че Кетут Лиар наистина съществува, че е жив и здрав, макар и на преклонна възраст. И най-важното – че може да бъде посетен!

Помня онзи следобед, когато преди 12 години пристъпих дома му. Високо, над оризовите полета по хълмовете над Убуд. Енергията, атмосферата в двора на изящната къща, малкото езерце с разцъфтели лотоси, птиците, пеещи с цялата хармония на природата и мига. Помня.

Първото, което забелязах от самия шаман Кетут Лиар, бе усмивката му – сияеща, щедра. Някак с озареността на свят човек. Само секунди по-късно усмивката му угасна и той загрижено ме заговори на НЕперфектен, но цветен и богат в своята образност английски език:

„Съжалявам за Вашата загуба“, промълви той. Аз загубих ума и дума. Загуба ли? Нима съм изгубил някого или нещо, а все още не зная?, запитах в отговор слисано. А той озадачено сбръчка набразденото си чело: „Но Вие със сигурност знаете, щом сте облечен в пълен траур!“.

В този миг осъзнах, че съм създал у него това погрешно впечатление, защото целият съм в бяло. Моят най-любим и до днес цвят. Но също така и погребалният, траурен цвят в далекоизточните религии и традиции. С облекчение въздъхнах и му обясних.

По лицето му отново изгря усмивката и мълчаливо отвърза малкия си жълт копринен пояс, чевръсто го привърза около талията ми, а после ме покани да приседнем край езерцето с лотосите. Останах с него почти 3 часа. Обещах си никога и на никого да НЕ разкажа за прекрасните неща, които той ми каза в тези часове, взирайки се в дланта ми, в очите ми, в сянката ми, плуваща между цветовете в езерцето. Няма да разкажа за предсказанията му и сега.

Но, знаеш ли, най-важните от тях се сбъднаха! Скептикът в мен веднага иска да напиша, ЧЕ АЗ СЪМ ТОЗИ, който сбъдна думите на Кетут. Сянката на недоверието ми шепне, че той, шаманът, може би бе просто един изключително благ, фин и добродушен човек, притежаващ способността да накара отсрещния да повярва в хубавото – у себе си и в идните дни.

А нима това е малко? Да победиш страховете в някого, да го „ПРОГРАМИРАШ“ да живее със знанието, че трудности, мрак и бури са само временни препятствия по пътя към щастието. Моята собствена сянка отдавна би се удавила (може би повличайки мен самия) в тъмните води на несигурността, на раните от минали дни, в страховете и съмненията ми. По пътя ми към „ДНЕС“. Но, кълна се, хиляди пъти в тези 12 години си спомнях за промълвеното от Кетут (пожеланията му? предсказанията му? неговата благословия?) и мигновено тихо се появяваше филигранна, почти невидима искрица светлина.

Ето ме 12 години по-късно. Отново тук. На този остров, създаден от красота и цветя. От храмове, традиции и дворци. От палми и лято. Да, този път, в този месец престой, всички мои дрехи са жълти и пълнят със слънцето си до преливане дори собствените ми сетива. Кетут Лиар си е отишъл от света преди 4 години. Тихо, в съня си, с кротка усмивка. Така ми разказаха хората тук. Никой не е сигурен на колко години е починал. Някъде между 80 и 100. А може би пък през погледа на Вечността е бил жив само с трайността на един лотосов цвят, пише „Марица“.

Нощта меко се спуска като воал над лотосите, всички тишини изпълзяват от венчелистчетата им. А аз говоря наум с шамана, който някога ми подари 3 часа от времето си: „Да, върнах се. С дрехи от слънце. Понякога то, слънцето, проблясва и в усмивката ми. И обичам, търся, създавам миговете, в които то е озарило цялото ми сърце. Но, Кетут, сенките не са си отишли, а и върху лотосите се стичат сякаш сълзи, а не капки роса. Ще се върна тук отново и няма да чакам 12 години! И следващия път слънцето ще е незалязващо в моята усмивка. А дотогава нека сянката ми все така плува между лотосите и не потъва.“ Така Светлин завършва своята история от приказния остров Бали.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *