Доц. д-р Антоний Гълъбов: Проблемът със служебните правителства е сериозен

– „Винаги съм настоявал за необходимостта от ново Велико народно събрание, защото има сериозни въпроси, които трябва да намерят съвременното си конституционно решение“, казахте неотдавна в интервю пред „Труд“, господин Гълъбов. Все повече дефекти ли прозират в Конституцията ни, по-скоро остаря основният ни закон или в зората на демократичните промени това е било възможното като „юридически таван“, който е можело да се постигне в конструирането?
– В известен смисъл от всичко това по малко. Не само юридически, той беше и „политически“ таван, от гледна точка на възможността да бъде постигнато политическо съгласие при създаването на основния закон. Но тъй като се намираме в множествена криза, тя като че ли направи по-видима всички тези проблеми, за които говорим и които изискват не веднага свикване на Велико народно събрание, а изискват един много сериозен експертен и публичен дебат преди свикването на Велико народно събрание, за да е ясно в каква посока вървим. Последното предложение на ИТН за организиране на референдум за характера на републиката, за вида на републиката, като че ли е допълнителен проблем в тази посока. Не трябва да забравяме, че през последните 20-25 години, не повече от 20-23 процента от пълнолетното българско население отговаря на въпрос дали е чело Конституцията, с „Да“. Което означава, че имаме над 75 процента от пълнолетното население, което не познава основния закон.

В този смисъл става дума за толкова важен и сложен въпрос, че той не може да бъде предмет на референдум. Не само защото според действащата Конституция това е недопустимо. А и защото самата публична среда не е подготвена за този дебат. Той трябва да протече като дебат преди да постигнем съгласие. За мен е много по-важно да постигнем съгласие, отколкото да отидем на референдум, защото референдумът означава, че не сме успели да постигнем съгласие и разчитаме на обикновено мнозинство. Няколко неща, които са много ясно видими особено през последните години – имаме свръхконцентрация на властта в централната изпълнителна власт и във фигурата на самия министър-председател. Това не е въпрос на личните качества на отделен министър-председател, това е обективна тенденция, която в хода на практикуването на управлението се генерира от самото структуриране на изпълнителната и законодателната власт. Изпълнителната власт е по-силна от законодателната. И докато не бъде решен този проблем, ще имаме отново и отново рецидив на стремеж на концентриране на властта в една фигура, в един център, който взема решения, а това е всичко друго, но не и от това, от което се нуждае България в момента.

– Как може получи решение тази свръхконцентрация на власт?
– Това означава на първо място да се постигнем съгласие помежду си, че на регионално и местно ниво България има изключително сериозен потенциал за развитие, който остава нереализиран заради липсата на областно равнище на институции на местното самоуправление, или на законодателната власт. Това е нивото, на което двете власти са дебалансирани и това води до задълбочаваща се зависимост на местната власт от централната изпълнителна.

– През последните почти две години обаче виждаме още една фигура, извън тази на министър-председателя, а именно – на президента, който управлява месеци наред със служебни правителства. Как можем да не оставаме толкова много време във властта на назначени служебни министри?
– Точно затова казвам, че сега е моментът, в който наистина с пълно съзнание за цялата сложност на такъв дебат, трябва да го започнем. На първо място, когато институционалните възможности и отговорности на една фигура са направени така, че зависи от нейния характер какво ще прави и какво няма да прави, това означава, че институционално не е свършена добре една работа. Втората половина на мандата на Румен Радев и началото на втория му мандат много ясно показаха, че по отношение на конституционните правомощия имаме сериозна тема за дискусия. Оказа се, че личните амбиции на един човек могат да го изведат далеч извън правомощията, които му дава Конституцията, без това да доведе до каквато и да е санкция. Свикнали сме да чуваме, че главният прокурор е недосегаем, но всъщност най-недосегаема е фигурата на президента. Мандатът му може да бъде предсрочно прекъснат, но процедурата е толкова сложна и изисква толкова широко мнозинство, което упорито да поддържа подобно дело пред конституционния съд, че практически изглежда невъзможно.

Много сериозен е проблемът със служебните кабинети. Те най-вероятно са имали някаква защитна функция, поне конституционният законодател ги е мислил така – като функция, която да гарантира свободни избори, независимо от волята на правителството, което вече е в оставка и на мнозинството, което вече не управлява. Но виждаме изключително сериозен проблем именно в служебните правителства, защото зад това прозира разбирането, че кабинетът, който е в оставка, ще се опита с всички средства да повлияе на българските граждани и да подмени вота. Нещо, което е презумпция за виновност. Независимо, че един кабинет е в оставка, той носи пълна отговорност за действията си, не само политически, но и наказателна. Така че, да се приема, че едно правителство, което е в оставка, не може да подготви избори, но може да ги подготви, ако е завършило целия си мандат, това е презумпция за виновност. Силно обезпокоително за мен е, че за втори пореден път Румен Радев изиска министрите в служебния му кабинет да положат клетва пред него. Няма такава позиция в българската Конституция, а е някаква фалшива традиция, която забелязвам, че се опитват да наложат от екипа на президентската администрация. Натрупаха се много елементи, които показват, че е необходимо да влезем в един много задълбочен, спокоен и не предизборен разговор за необходимостта за модернизиране на българската Конституция с много ясен акцент – засилване на ролята на законодателната власт на всички равнища.

– Защо от толкова много партии, регистрирани у нас, вече дори самите политици избягват да артикулират в ляво или в дясно ли са, а по-скоро предпочитат да се интегрират към европейските политически семейства?
– Нещо повече, през последните две-три години имаме целенасочен опит за размиване на тези граници. Имаме целенасочен отказ да се разбере истинският смисъл на тези разграничения, които ги е имало и ще ги има винаги, защото те са разделения на равнища как да бъдат постигнати цели, които долу-горе звучат еднакво в предложенията на всички партии в един демократичен режим. Основното поле на сблъсък е как да бъдат постигнати тези цели, а не какви са целите. Когато всички казват, че за тях цел е повишаването благоденствието на българските граждани, основното разделително поле е как предлагат да се случи това. И именно в отговора на този въпрос се вижда кое е ляво, кое е дясно, кое е либерално и консервативно, с други думи – всички тези разделения, отчасти непознавайки, можем да омаловажим.

– Може ли да се разработи и трябва ли, според Вас, двуполюсният модел?
– Много политически системи работят в този режим, но при нас той не беше в истинския си вид двуполюсен, защото единият полюс остана неизменен, другият продължи да се развива и в крайна сметка се загуби динамиката на този тип двуполюсно развитие. България предполага повече нюанси. Българското общество не е общество, което би се разделило на две категорични, големи групи, които да оспорват взаимно посоката на развитие. България има нужда от по-голямо многообразие, самият характер на българското общество е такъв. Точно затова и мажоритарната избирателна система е проблем. Защото мажоритарна избирателна система ще възпроизведе не дори двуполюсен, а двупартиен модел, в българските условия може би ще е трипартиен, но при всички положения ще потисне всички по-малки политически представителства. България няма нужда от това, а от засилване на парламентарната република, засилване на авторитета на законодателната власт, създаване на орган на законодателната власт на областно равнище, който в известен смисъл да противостои на областния управител, но да има ясен мандат за регионално развитие. Докато не оценим потенциала за местно, за регионално развитие, България ще продължи да задълбочава неравенствата между регионите, ще продължим да затъваме в периферност на по-отдалечените градове. С други думи ще продължим да губим от собствената си енергия за развитие. Със сигурност, ако сериозно се преосмислят правомощията на отделните власти и институции, трябва да се помисли и как се избират тези представители.

В България имаме мажоритарен избор само на кмет и на президент. Всъщност, кметът е орган на изпълнителната власт и следователно, каквото и да обещава един кмет, той зависи от мнозинството на Общинския съвет. А президентът няма законодателна инициатива. За тези свръх тежки мажоритарни мандати трябва да имаме съгласуване между обема от правомощия и отговорности, както и начинът, по който се избират тези фигури, които изпълняват този мандат.

Президентът по Конституция е силен, когато способства взаимодействието между властите. Ако погледнете правомощията на президента според Конституцията, ще видите, че той действа в много по-голяма степен в синхрон с другите власти, той има малък брой самостоятелни правомощия – един президент е силен, когато успява да взаимодейства с всички други институции. Точно това ни показа в негативен план Румен Радев – той не оценява този скрит потенциал на фигурата на президента в българската Конституция за управление на кризи. Вместо това той задълбочи кризи и продължава да го прави. Имаме нужда от много сериозен разговор в това отношение, защото виждам как при определена обществена среда, в условията на много дълбоко недоверие към институциите, те започват да блокират една след друга.

– Мислите ли, че сегашните множество кризи ще провокират политиците да започнат нормален разговор за свикване на Велико народно събрание, не само между себе си, но и с обществото?
– Споделям разбирането за това и много се надявам да видим стъпки в тази посока. Трябва да се разбере първо, че в тази ситуация формирането на относително хомогенно мнозинство с ясен профил е много трудно, за да не кажа невъзможно, че трябва да се върви към постигане на съгласие за програма за управление, която да може да разчита на по-широка парламентарна подкрепа и в целия този период да се надяваме, че това ще се случи. Ако имаме едно динамично програмно управление с ясни приоритети, около които да може да се постига съгласие в Събранието, това би било най-доброто.

Големият въпрос е, че дебатът за промените в Конституцията има нужда от време. Искрено съжалявам, че пропуснахме една великолепна възможност каквато беше Планът за възстановяване и устойчивост, да започнем този дебат. Самата идея на ЕК с цялата политика на next generation беше всяка от нашите страни да оцени пораженията от пандемията, кое е проработило в икономиката и кое е изостанало, къде има нужда да се промени нещо и да застанем по различен начин в ЕС. Ние пропуснахме две години, в които говорихме повече за парите по Плана, а отделни корпоративни интереси се бореха да включат определени проекти в него. Но не проведохме истинския дебат къде искаме да застанем в Европейския съюз, от какви инвестиции имаме нужда, къде е най-важно да бъдат инвестирани тези средства, при това с висок и устойчив резултат. Това пропуснахме, а точно това можеше да ни позволи да влезем в един сериозен конституционен дебат с много по-ясни очертани линии на приоритети.

в. „Труд“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post Иво Карамански разведе Антоанет Пепе и Филяка
Next post 20-годишна двойничка на Емилия хваща микрофона