Погледната от Космоса, тя прилича на гигантско зелено водорасло между пустините. Това е делтата на Окаванго! Ала тя е още нещо: най-големият оазис на планетата и едно от най-красивите кътчета за пътешествениците.
За своето африканско приключение в най-голямата вътрешноконтинентална безоточна делта на Земята разказва пред „Марица” българинът Светлин Иванов-Лаубер.
Делтата на Окаванго носи името на реката Окаванго, която всяка година влива в нея 11 милиарда кубически метра вода. Намира се в Ботсвана и е с площ над 15 хиляди квадратни километра, която през по-влажни периоди може да стигне и до умопомрачителните 22 000 кв.км.
Знаете ли, че река Окаванго е третата по големина в Южна Африка? Геологията на района е такава, че част от системата на тази рифтова долина, е довела до улавянето на реката и образуването на делтата. Днес Окаванго е истинско екологично чудо, което се състои от блата и сезонно наводнени равнини – една от малкото делта системи, напълно откъснати от океана. Истинско чудо е, че съществува място, където сезонните дъждове могат да поддържат такива зелени растения и диви животни. Отивайки там, всеки има шанса да премине от влажна зона към суха земя, през криволичещите
водни пътища с палми и папирус.
„За мен тя е територията на водните лилии, най-красивата капка сълза между две огромни пустини: Намиб от запад и Калахари на изток. Между HEбитието на едната пустиня и вакуума на другата. До там се стига много трудно – разказва Светлин. И добавя: „Пътят минава през една пустиня във всяка посока. Независимо от къде идваш и от какво се зaвръщаш. Животът ми ме отведе два пъти там.
В кралството на водните лилии
След прекосените пустини. След изкатерените дюни. След пясъчните бури. След жаждата и пожарa от нея.
Пълноводната Окаванго, пристигаща от Ангола и разливаща ce в безкрайната равнина, е щедра като награда, като обезщетение. Като тази част от живота ми и благослов. Там, между двете огромни пустини“.
Уникалната екосистема се оказва
най-голямата непокътната вътрешна делта в света и е запазена в почти девствено състояние. По този начин делтата на Окаванго дава достъп до гледката на дивата Африка. Тук всеки пътешественик преминава покрай острови с палми и гъсти гори, които сияят с буйна растителност и са приютили много диви животни. „Там слоновете пристигат от дългия си път в сушата, а те са по-уморени дори от самия теб. Покрити с прах и бръчки аскети. Изнемощели колоси, които пристъпват бавно и тежко, с молещи крачки. Сините огледала на водата им се струват миражи, но те помнят траекторията на своето завръщане. А
отплатата, която пустинята им дарява,
е оазисът.
Озовали се най-сетне в този воден рай, слоновете се превръщат в щастливи деца – гиганти, играещи си във водата“, разказва пътешественикът. И продължава: „Хоботите им танцуват с водни пируети, а всяко фламинго им се покланя като изящен царедворец. Моята малка ладия се плъзга по водата между тръстиките.
Тя е издълбан ствол на дърво, наричат ги нкоро-нкоро. Тези ладии се носят леко между водните лилии – като сън. Сънувам го с отворени очи, а между ресниците ми танцуват залези и вселени. Сякаш самият живот се отразява в тази вода. И сякаш не ладията ми плава към залеза, а залезът се носи към нея. И ми подарява тишина – след виковете, след изгубеното в пожари и в пустини.
И слоновете вече не ca жадни
Те са намерили своя път и са пристигнали. В теменужения полуздрач те са застанали от двата бряга на реката, като мълчаливи божества. Като целия ми живот в безшумната ладия, плъзгаща се върху огледалните води – там, между две огромни пустини“.
