– Хубавото на наградите за цялостен принос към театралното изкуство е, че не слагат край на възможностите за още принос към него, нали, г-н Мавродиев? Вашият какъв ще бъде, след като скоро получихте почетен „Аскеер“?
– Както ме попита Дими Стоянович по БНТ: „Не е ли малко рано?!“. Викам: „Ти го каза!“. Има огромен материал, който за жалост е зад гърба ми, но всичко едновременно е и в главата ми. Всичко, което се е случило. Аз се надявам тази награда да не е „Хайде, хайде, ходи си вече“… Имам доста представления, които играя в момента. Последните ми 3 премиери бяха сравнително скоро: „Монетата“ и „Радован III” в Младежкия театър и „Нощта на игуаната“ във „Възраждане“. Така че 3 премиери – стига толкоз за един сезон, и то за такъв куц сезон… Оная вечер пак играх и „Аз, Фойербах“. Последната ми режисьорска постановка „Иванов“, наесен отново ще е в програмата, защото моят боен другар Ивайло Христов, който е определяща фигура в спектакъла, сега е зает и не е в София. Участвах в едно късометражно филмче със съвсем млади момичета и момчета, току-що завършили НАТФИЗ. В големия студ, януари-февруари, снимах и със Светослав Овчаров игрален филм за времената на Стефан Стамболов. Колкото до моите намерения, един куп неща ми се въртят в главата, но не съм ги заявил, понеже още не са ми „гръмнали“. Доста работа отхвърлих тоя сезон като енергия, като натоварване, но пък, от друга страна, като почна да си почивам, ми става скучно…
– Когато за пръв път излязохте отново на сцена дни след наградата, по-различно ли беше самочувствието ви?
– Аз самочувствие за работа имам. Наградите имат значение за моето самочувствие, но самочувствието ми е работно, а не суетно. Аз съм иначе свит човек, както казват сега – интровертен, не обичам шума около себе си. На сцената ставам екстроверт, но не нагло, нахално… Така че наградите не ми действат другояче освен като знак, че съм си свършил добре работата.
– Вярно ли е, че очите на публиката, нейните флуиди на всяко представление са различни? Усещате ли често, че с нея дишате в синхрон?
– В тая игра аз водя и от мен зависи какво става долу. Зависи от моята форма, от моята енергия, от това какво предавам натам… Публиката е живо същество, което аз трябва да вкарам в онова, което правя, и то да не може да се измъкне от моята хватка. Много е простичко на пръв поглед… Винаги, когато се хвърля в някаква сложна задача на сцената, то е като влизане в морето. Морето е опасно нещо, но са несравними удоволствието и кефът да се хвърлиш във вълната, да се мушнеш под нея, за да не те забута в пясъка, после излизането, плъзването във водата – ей това усещане е велико.
– „Аз винаги съм имал милостта на публиката”, казва вашият герой, възрастният актьор Фойербах. На вас тя какво ви дава?
– Има две случки, които от много години са ми останали в главата. В Младежкия театър през 1979-а играехме „Дундо Марое“ на хърватина Марин Држич, ренесансов автор, нещо като техния Шекспир. Режисьор беше югославянинът Мирослав Белович. Бях в основната роля, двигателят на всичко, а 35 човека бяха на сцената и нямаше излизане от „а“ до „я“. С този спектакъл отидохме на фестивал в Нови Сад. Беше огромна зала, декора го направихме два пъти по-голям, за да покрие сцената, а моят герой лети от единия край до другия и разстоянието беше двойно. Винаги е имало някакво напрежение в нашите отношения с тогавашна Югославия. Започна представлението, а в залата – убийствено мълчание! Два часа всички отворили програмите, все едно опера им пееш… Идва в антракта режисьорът Мирослав Белович в гримьорната: „Мавро, сега вече ги убий!“. И така стана. И като се отпушиха тия хора, паднаха всички бариери. Взеха да реагират на всичко! Никога няма да забравя тази битка. Битката за публиката. В нея ти преодоляваш предразсъдъци, театърът, изкуството преодоляват граници, свързват хората – това е смисълът… В Русия пък на поклоните след „Архангелите не играят флипер“ са излизали зрители пред нас да рецитират части от представлението – половин час ни държат на сцената, не ни пускат. Ти си ги докарал дотам, че те сякаш са изиграли представлението заедно с теб. Това е смисълът – те се идентифицират с тебе, ти с тях. Ако не ги „разиграеш“, всичко е загубено. Това е връзката.
– Вашият Фойербах се опитва да се завърне към театъра след 7-годишно отсъствие. Колко време вие сте успявали да издържите без театър? Не е тайна, че неотдавна се преборихте със сериозно заболяване…
– Мислехме го, че е пневмония, после нещо се обърка, изобщо дълга история, но се оказа липса на кислород в кръвта. Което пък е знакът на коронавируса, но тогава за коронавирус въобще не се говореше, нямаше още такова нещо. Имах някаква такава криза около 75. Сега в момента съм на 77 навършени и трябва да навърша 78, което ме изумява, струва ми се невероятно. Чакай бе, какви са тия години?! Казвам за по-просто: аз съм на 38 и толкоз! Минах през няколко такива трудни момента, изпуснах възможността да играя хубава роля в един филм, изигра я Павката Поппандов. Режисьорът, който е и лекар (явно става дума за Стефан Командарев – б.а.), каза, че снимките ще са тежки, по цели нощи и аз се съгласих и се оттеглих. Нищо, другия път. Но само 2-3 месеца съм бил извън строя. А по-рано, в спектакъла „Страхотни момчета“, скъсах ахилес. Изкарах представлението, след това ми направиха операция и 6 месеца не можех да стъпя на сцената. Само че аз в тези 6 месеца поставих две неща в Пернишкия театър: „Кучета“ на Хайтов и „Главанаци“ на Боян Папазов. Те отдавна ме канеха и тогава точно се оказа, че съм напълно свободен, макар и с патерици, и с гипс. Вкъщи в стаята репетирахме. Та и тогава работех. Иначе какво щях да правя 6 месеца…
– А как преодоляхте периода на извънредното положение в разгара на пандемията, когато всичко беше затворено? Изпитвахте ли страх?
– Много беше досадно. Пиех кафе, ходех, движех се като „глу`а кучка“ из града и квартала, обикалях, ходех, ходех, ходех… Мислех, че ще чета – не ми се четеше. Мислех, че нещо ще свърша – не ми се вършеше нищо, нищо не свърших, а можех… Ей така мина някак си… Страхове не съм имал. Отидох при моите приятели – имам една голяма лекарска компания, от различни области на организма на човека. Те ме наблюдават, имам си „наблюдатели“. Та един от моите наблюдатели каза: ето ти списък с препарати, всеки ден ще вземаш от това – толкова, от онова – толкова… А сега, като ме ваксинираха, какво да правя? Вика: няма нужда да ги пиеш повече. Но аз реших: я да взема да ги довърша… Страх не съм изпитвал, а известен ужас от възможни тежки преживявания в такъв момент. Самото преживяване не искам да ми се случва, но иначе какво да ме е страх – или ще ме хване, или няма да ме хване. А и взимам мерките, които трябва да се вземат, разбира се.
– С кого споделяте деня си?
– Главно със себе си. С театъра си. По телефоните се чувам с кого ли не. Споделям времето си с този, когото видя и срещна. Съдбата е интересно нещо. Веднъж ме обзе едно доста повърхностно усещане: за великите случайности, които са всъщност съдбата. Насъбирането на обстоятелства, които изглеждат случайност, всъщност може и да не са случайност.
– Има ли герой, с когото фатално сте се разминали – такъв, който много сте искали да изиграете, а не ви се е паднал?
– Сигурно има, но аз, когато поставям пиеса, изигравам вътрешно всичките роли.
– Ще ви задам въпроса, който персонажите в „Хубава риба“ – друг спектакъл с ваше участие, си задават: „Ти разбра ли го? Защото аз не го разбрах… Ми то нямаше сюжет…“. Уж говорят за филм, но става дума за живота като цяло. Вие разбрахте ли го?
– Какво има да се разбира? Животът се живее. Смисълът на живота е самото живеене. Иначе нашите прояви в това живеене, то е друг въпрос. Има едно теке, Демир Баба теке, край с. Свещари, Разградско. Там сме снимали, много силно, хубаво място, действа ти. В текето има голямо писание с думи на Демир Баба (алевийски светец и лечител от XVI век – б.а.), което завършва с твърдение в смисъл, че човекът – ти си Богът. Богът е в човека и човекът трябва да го постигне, да се ориентира къде е Богът в него. Да откриеш своите способности, да откриеш какво е това, за което си ти тука, на тая земя…
– Щастлив ли сте?
– Щастието е опасна работа, така че аз гледам да се правя на ударен. Защото съм суеверен. Самозащита някаква… Не си мислете, че съм хванал Господ за шлифера. Не съм го хванал, защото ме е страх да го хвана. Мислил съм си, че тая пиеса, на която всички много се хвърлят – „В очакване на Годо“, това е особен знак да не пипаш Господа. Годо всъщност е Господ, който слава богу, че не идва, защото той като дойде, всичко се измита, няма го, това е краят… Ние го чакаме непременно да дойде, обаче хубаво е, че не идва. Когато дойде, ще ти каже: „Хайде, ела с мене, ела си почини“…
