Актрисата Койна Русева: Публиката се завръща още по-жадна за театър

Актрисата Койна Русева: Публиката се завръща още по-жадна за театър

– Първоначалната ни уговорка за разговор се отложи, за да запазите гласа си, който не беше в кондиция, и да не отменяте планирани спектакли. Често ли падаха представления в тази пандемична година?

– Уви, да, няколко пъти – и в Младежкия театър, и представленията на частния театър „Вива Арте“, с които пътуваме. И заради болни колеги, и заради общата ситуация с пандемията. Надявам се скоро да излезем от това нещо и да заработим нормално. За щастие, нито аз, нито семейството ми имахме такива проблеми. Този вирус явно не ме харесва, поне засега не съм му симпатична. Но така или иначе аз съм се ваксинирала, защото смятам, че всеки здравомислещ човек трябва да го направи.

– Случвало ли се е понякога да излизате на сцената на ръба на силите си?

– О, да. Все пак ние работим със себе си и трябва да сме в адекватна психическа и физическа кондиция, а когато влезем в ритъм, който ни докарва до крайно изтощение, понякога става много драматично. Някак си представлението ни „вдига“, но след като свърши, отново разбираш колко си зле. Аз съм играла с висока температура преди COVID-истерията, когато температурата беше просто температура. Играла съм със схванат врат: не можех въобще да си движа главата, но въпреки това издържах представление 2 часа дълго, в което съм през цялото време на сцената. Играла съм с опериран крак, покрит със синини: наложи се гримьорите в Младежкия театър да го тонират с фон дьо тен – имах грим не само на лицето, за да не „съсипвам“ драгия зрител с вида на тези следоперативни отоци. Струва ми се, че изиграх спектакъла на един крак, другия просто го ползвах за баланс. Адреналинът по време на представление помага да не обръщаме внимание на тези неща, поне публиката да не разбере, защото тя е дошла да гледа театър, да й разказваме истории, а не да я занимаваме с нашите здравословни проблеми.

– Какво се вижда от вашата позиция на сцената: страхът от коронавируса променил ли е публиката?

– Поведението и мисленето на публиката имаше своите етапи. Имаше отлив, след което имаше бурно завръщане. Имаше моменти, в които, когато нищо друго не работеше, само ние работехме на 30% и имаше много млада публика в залата – после постовете в Инстаграм се увеличаваха. След което отново имаше вълна на поредния страх и поредното оттегляне. Но мисля, че сега публиката се завръща в салоните по-жадна за театър и по-желаеща да съпреживяваме заедно, да се случва тази взаимовръзка между нас и тях, защото театърът е общо изживяване между тези, които го правим, и тези, които гледат отдолу.

– Как посрещнаха зрителите най-новия ви спектакъл „Майстора и Маргарита“? Имаше ли такива, които ви чакат на служебния вход след премиерата?

– Сега вече не се чака на пропуска, а се пише в Интернет пространството. Аз получих много поздравления във Фейсбук, в Инстаграм, в тези комуникационни мрежи. Това ми достави огромно удоволствие, защото дадохме много от времето си, от нервните и мозъчните си клетки за този спектакъл и се радвам, когато една работа бъде оценена. Тогава сме щастливи, забравяме колко е ниско заплащането на артистите у нас и колко е на дъното културата в България. Поне аз го забравям. Спектакълът се прие много добре, а аз нямах и нужда някой да ми го казва, защото усещах дъха на зрителите по време на премиерните представления. Салонът беше препълнен, те дишаха с нас и беше великолепно. Надявам се не само театралната публика, запозната с творчеството на Булгаков и чела романа, да има интерес. А и хората, които не са се докоснали до него, след като им разкажем нашата версия, дай Боже да проявят желание да прочетат оригинала.

– Изненадахте ли се, че режисьорът Николай Поляков ви дава ролята на Воланд, не мечтаехте ли за Маргарита?

– Изобщо не съм се изненадала, просто веднага започнах да мисля като как точно да бъде… Приех поканата като покана за роля, а не, че трябва да изиграя мъжка роля – въобще не съм разсъждавала по този начин. Аз имам и други мъжки персонажи в репертоара си: в „Медея“ съм вестител, в „Ромео и Жулиета“, освен всички останали превъплъщения в спектакъла, съм и княз. Така че си казах: „Воланд? Колко интересно!“. Когато Николай Поляков ми се обади, не знам дали е бил на 100% убеден, усетих като че ли една лека несигурност у него, но в процеса на репетициите, мисля, че изградихме взаимно доверие. Поляков е бил мой учител във ВИТИЗ и аз му се доверявам безпрекословно, а той дори ми подари своя личен часовник, с който аз играя на сцената, и своя паспорт. По-голямо доказателство, че той ми се е доверил напълно, аз не виждам!

– „В кое районно управление е издаден документът?“… В романа има такава реплика…

– На паспорта му е изтекъл вече срокът на годност, затова е в моите ръце. Когато получа такъв жест от режисьора, за мен това гарантира неговото доверие и ме кара да бъде по-смела, по-свободна и по-спокойна, докато работим. Имала съм и други такива случаи, затова го казвам.

– Образът на Воланд изисква и физическа трансформация. Как се постига този андрогинен вид?

– С начин на мислене се постига. Както каза един колега: „Аз не мога да разбера как ти изчезнаха гърдите в този персонаж“… С начин на мислене – така ме е учил проф. Азарян. Нещата гледам да ги работя отвътре навън и когато си променя начина на мислене и започна да мисля като мъж, гърдите ми автоматично изчезват. А иначе гримът отнема към 2 часа, защото е доста сложно да се направи. Да се постигне гола глава е един от най-сложните гримове, поне така твърдят гримьорите. Аз стоя мирно 2 часа и леко изкрейзвам на гримьорския стол…

– Сатаната Воланд ли е най-парадоксалният герой, който сте изиграли?

– Всеки един един персонаж, който правя, ми е „най“ в момента на изработването. Всеки един. И бъдещият, който ми предстои, също ще ми е „най“ в момента на изработването на пиесата, на ролята. Всеки ми е любим, парадоксален, интересен, дълбок, луд и изследването на тези персонажи ми доставя огромно удоволствие. Ето, имам любимо нещо: да си изследвам персонажите, да се опитвам да ги разбера и уплътня със себе си. Имам си път, през който преминава моят персонаж, и когато стига до своего рода някаква кулминация, аз я чакам с истинско актьорско настървение.

– Имали ли сте на сцената куриозни гафове, в чието сътворяване сякаш се намесва бандата на Воланд и Бегемот?

– За тия почти 30 години на сцената имам хиляди такива куриози. Има куриози от бяло петно – да попиташ партньора си „И как изглеждаха те? И те какво казаха?“, което означава „Помощ, спаси ме, забравих си текста“, когато се опираш на колега, за да те извади от текстови гаф. Когато се случи текстови гаф в рима, важното е да стихоплетстваш така, че да не нарушиш стъпката, което аз съм правила. Има технически гафове, от които трябва да излизаме. Произнасяла съм монолог в абсолютно тъмно пространство поради изгърмяване на прожектор – това не ме спря да си изрека монолога до края. Когато стане гаф в комедия, доста по-лесно се излиза от него, отколкото ако стане в сериозен или драматичен спектакъл. Но, както се казва, всеки греши, важното е как поправя тази грешка, защото поправката трябва да се случи тук и сега пред публиката. Всякакви такива гафове е имало, но има и моменти, в които буквално летиш, и заради тези моменти си заслужава да продължаваш да вярваш в тази професия и да я упражняваш…

– „Златният клас“ на проф. Крикор Азарян, който сте завършили, е висок атестат и огромна школа. Кога наученото от вашите преподаватели ви е спасявало в сложна професионална ситуация?

– Ползваме наученото не за спасяване от гафове, а при начина, по който репетираме, по който четем пиесите, по който тълкуваме персонажите, по който ги изработваме. Там те не ни спасяват, те буквално присъстват неизменно до нас. Поне при мен е така.

– Нерядко в театъра, но особено в сериалите, в които участвате – „Под прикритие“, „Пътят на честта“ и др., режисьорите ви виждат в амплоато на студена, понякога дори жестока жена. Не се ли боите от това клише?

– Не, не се боя, защото първо то не е клише: просто това се иска от мен – това правя, режисьорите и продуцентите това виждат. Надявам се някой ден да си разширят кръгозора, пожелавам им го. Другият вариант е да отказвам ангажименти, пък аз някои от нещата не искам да ги отказвам и с удоволствие си ги правя. Но имам изработени такива две студени жени и половина, не смятам, че е клише – трябва да станат поне 10, за да го наречем така. Освен това тези студени жени винаги имат пробойни, винаги се пропукват, никога не са еднопластови. Така че не смятам, че е каквото и да било клише, но въпреки това казвам, че няма да е лошо продуцентите и режисьорите да си разширят малко вижданията.

– Оставяте впечатление, че и в живота сте остра, агресивна, безкомпромисна. Коя е Койна, когато свали грима и костюма?

– Няма как да ви отговоря на този въпрос. Каква съм в живота си е моя лична работа. Това знаят хората, с които живея, и малък кръг от приятели. За публиката е важно да вижда как аз работя и как си правя образите, другото си е моя работа.

– Майка сте на три пораснали деца и една от най-активно играещите актриси. Ще успеете ли да съберете семейството за Нова година и да не сте на работа?

– Аз го събрах за Бъдни вечер и Коледа, слава Богу. Всички са тук. Но те са големи хора и на Нова година всеки ще си празнува както намери за добре. На семейните празници обаче продължаваме да сме заедно. Малкият ми син Калоян сега завършва основното си образование. Дъщерята Калина работи, за нейно съжаление, онлайн и се надява скоро да се върне към нормална работа в офиса на фирмата. А големият, Константин, учи в Националната академия за драматично изкуство Lir в Ирландия. Сега е последна година. Ходих наскоро в Дъблин да гледам негово представление – целият им клас е чудесен, изключително силен, талантливи деца са. Умело влизат в кожата на много по-възрастни от тях персонажи, на хора с проблеми. Школата им е отлична, аз лично им завидях.

– Какво си пожелавате за 2022-ра и сбъдват ли се желанията ви обикновено?

– Нищо не си пожелавам и не чакам да ми се сбъдне. Аз съм вече голяма жена. Просто го живея този живот, приемам си отговорностите, справям се с предизвикателствата и не си губя времето с глупости. Малко по-сурово го карам. Радвам се, че си отива тази година, пак пандемична, очаквам следващата, която се надявам да бъде по-нормална. Много ми се иска някак си да се завърнат нормалното живеене и нормалното общуване, защото предпочитам да докосвам човек, а не екран.

в. „Монитор“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.